ekaterina-grigorova-intervyuЕкатерина  Григорова завършва специалност“Новогръцка филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ – магистър, със специализация за преводач (2002). През 2003 г. е стипендиант на фондация „Уранис“ (Атина). През 2006 г. защитава докторат по новогръцка литература в СУ „Св. Климент Охридски“, катедра „Класическа филология“. От 2007 г. е редовен преподавател в Нов български университет. Автор е на множество публикации на поезия, както и на публикации в областта на новогръцката литература. Автор на стихосбирките „Фарадеев кафез“ (2013) и „Дъска по мокрия пясък“ (2014).

Екатерина Григорова ще гостува на „Поети в кадър“ и Читалище.то на 28 септември, петък, от 19 часа.

Какво ти дава писането, което четенето не може?

Писането на поезия ли? Дава ми ядове, но и удовлетворение, тъй като усещането е, че съм извършвала цяла вечност тежък физически труд в света на абстракциите. А той е студен, коварен, същевременно много красив. Една духовита, ако ли не ветровита Аляска, в която кръвта е единственото иглу.  Да, поне за мен писането е трудно, затова и сладко накрая. Ще бъде обаче несериозно да кажа, че го смятам за игра. Каква игра, след като се е случвало неволно да измуча, пишейки стихотворение. Не съм правила такова нещо докато чета.

Друг, по-банален отговор, би се позовал на приликата с обсесивното любовно писмо. Изповедността при писането на поезия е свързана с верността към ангажимента, с реципрочността на дара, с принудата. Става дума за напрегнат обмен на енергии и често неглижираща доминация в търсенето на някакво потвърждение или директно сдобряване: „Не ме интересува какво искаш ти, аз искам отговор!“

В подетата линия, за да завърша, писането е близко до сократическото мъчение и търпение. Затова ще направя връзката с майевтиката, намеквайки и за онова, от което са застрашени поетите. То може да е голата истина, и честно, най-добре да е така.

Кога започна да пишеш?

Когато се научих да го правя. Мисля, че първи клас беше решаващ…

Кои са любимите ти поети?

Добрите поети са ми любими. В духа на последните развития в литературата мисля, че Боб Дилън е добър поет, а Дилън Томас е още по-невъобразим. Ето едно бунтарско, съвсем кратко и неиронично стихотворение, което написах преди няколко дни, но още не съм си го (о)качила на стената:

 

Възхитена съм от удостояването на Боб Дилън с Нобеловата награда за мир

О, тези стихове са лесни за възражения,

защото недоумението е голямо:

Дъждът не пада, а откога го гърмите?

И аз се учудвам.

 

Коя е книгата, която препрочиташ?

Предполагам, че мога да препрочета с удоволствие Пруст, но вероятно още не му е дошло времето. Има обаче една книга, която мога да чета като за първи път по всяко време. Става дума за „Емил от Льонеберя“.

Вече има такова заглавие на една биографична книга за Камю, което искам да заема сега най-любезно, за да се обърна към шведската писателка, използвайки собственото й име като едно от изгубените свои с думите:  „Астрид, моя любов“.

Обяснимо е, нали съм родена в село, където имаше много сняг в кичестите и охлузени преспи, червен вятър, съхнещи кървавици…

Какво ти дава срещата с публиката?

Не съм свикнала много с нея, но да съм честна всякогаш предпочитам. Публиката обикновено ме притеснява, макар винаги да съм смятала, че имам артистичен талант  – един път. Друг път! В това дъщеря ми, Петра, ме бие отвсякъде, а аз едва напоследък започнах да си взаимодействам положително с публиката, защото се смирих неабстрактно. Хората са удивителни, когато се отразяват в някаква степен. Истината за образа обаче почти не се изкривява, защото тук нагласата е предварително ясна: никой не би отишъл на поетическо четене, ако знаеше, че ще му трябва ударна доза Ред Бул, за да не предремва…

Какво искаш да оставиш след себе си?

Поздрава на Исус: Мир вам!..