хвърчило на надеждата

Константин Петров е роден през 1969 г. в Пловдив. Има инженерно образование. Живее в София.
Отношенията на Константин Петров с поезията не са предопределени нито от образованието му, нито от всекидневните му занимания. Те са като отношението на дете, което пази в шарена метална кутия монети, лъскави копчета, чаркове от загадъчни машинки и красиви камъчета, намерени на улицата, на плажа и в планината.

На 24 ноември от 19 часа в ноемврийското издание на „Поети в кадър“ Константин Петров ще представи дебютната си стихосбирка „Хвърчило на надеждата“ ( изд. Black Flamingo Publishing). Ето какво сподели той преди първата си среща с читателите:

Какво ти дава писането, което четенето не може?

Писането ме приближава до мен самия, докато понякога, като чета разни неща, по едно време се улавям, че си мисля – „Добре, защо си губя сега времето с това, като мога да правя нещо по-интересно?“. Тъй че писането винаги е по темата, а четенето не е.

Кога започна да пишеш?

Не съм усетил точен момент. Още като ученик се упражнявах с пародии на разни работи от учебната програма, плюс че исках да впечатлявам някои от съученичките си и да си поправям самочувствието след убийствено лошите оценки по литература.

После, особено когато се появи интернет, започнах да си записвам неща, които са ми направили впечатление и които според мен никой не е успял да разкаже като хората. И когато ми се случи нещо, което ме развълнува, си записвам фрази, които ми се въртят в главата точно тогава. В един момент забелязах, че се е събрало доста и тогава се осмелих да го покажа и на други хора.

Кои са любимите ти поети?

Много труден въпрос! Ако включим и тези, които пишат песни, става още по-труден. Обичам тези, които разказват истории – примерно Валери Петров или  Т. С. Елиът. От възрожденските харесвам много Ботев и Пърличев (макар че те двамата май много не са се харесвали взаимно). От днешните много уважавам руския поет Дмитрий Биков. Имам и двама много любими македонски поети  – Марко Петрушевски и Ацо Шопов. Не знам колко всъщност са написали, но всичко, което съм чел от тях, е страхотно. И от съвременните български поети имам любимци, но ще пропусна някого, ако започна да изброявам, затова няма да поемам този риск и ще замълча.

Коя е книгата, която препрочиташ?

Много са. Под бюрото ми вече няма място за всички онези книги, които вадя отвреме-навреме, прочитам няколко страници и натъпквам обратно. „Задочните репортажи“ на Георги Марков са една от книгите, изтъркани от препрочитане и прелистване у дома.

Какво ти дава срещата с публиката?

Досега не съм имал срещи с публиката в това ми качество, тъй че не мога да кажа. А когато съм се срещал с публика в други ситуации, много зависи дали с нея сме на една и съща страница. Ако сме на една и съща страница, се получава страхотно и се зареждам положително за седмици наред.

Какво искаш да оставиш след себе си?

Лесни въпроси нямате ли? Не съм мислил много по темата. Доста думи вече имам изписани като публицистика, надявам се някой да ги чете и в бъдеще и да намира нещо  за себе си. Също така се надявам да успея да се организирам за поне една книга на тема медии и интернет. А за по-мерената реч наистина не знам какво да кажа.