aksiniya-mihaylova

Аксиния Михайлова е първият български поет, носител на френската награда „Аполинер“(2014г.) за книгата си „Небе за изгубване“, издадена от едно от най-престижните европейски издателства Gallimard. На следващата година е удостоена с първа награда от Националната награда за поезия „Иван Николов“ за стихосбирката си „Смяна на огледалата“.  Носител на още две национални литературни награди за 2012 г.- „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“. Ето какво казва за нея Линда Мария Баро, член на журито и носител на „Аполинер” за 2007 г. :

„Още от първата страница ни завладяват стиховете на Аксиния Михайлова, които изразяват с главозамайваща, възхитителна точност самата същност на поезията, това „трето крило, което пърха над сърцето“ и „променя смисъла на видимите неща.“ 

Специално за сайта на Читалище.то тя отговори на въпросите в рубриката ни „Поети в кадър“. Можете да бъдете с нея на живо в петък, 25 ноември, 19.30 часа. 

Какво ти дава писането, което четенето не може?

Усещането за принадлежност към нещо, което е много по-голямо от мен, нещо, до което бивам допускана само в редки мигове и за кратко.  Тогава съм щастлива. Като при любовен акт. Тогава съм друга,  ставам част от по-високи вибрации, различни от тези на всекидневието. Оттук и копнежът, онази светла тъга по нещо, което знаеш, че съществува, защото си пребивавал в него, но не е в твоята воля и възможности да се свързваш с него, когато ти се прииска. Оттук и страхът, че може никога повече да не ти се случи. Оттук и смирението пред онова ГОЛЯМО НЕЩО. Това е за мен писането и поезията. Другото е „упражнения по стил“ по Реймон Кьоно.

Кога започна да пишеш?

Малко късно, мисля, че чак след завършване на френската гимназия. Не си спомням кое е първото ми стихотворение.  Като дете четях много, всякакви книги. Но не съм мечтала да ставам „поет“. Особената ми връзка с поетичното слово премина през превода. Помня първия си опит за превод  още като ученичка – Жак Превер.  А после се появи и потребността  да изрека и собствените си светове в думи.

Кои са любимите ти поети?

Гръцките  поети, защото ги чувствам близки и ме  вдъхновяват.  Литературата се храни и от живота, и от друга литература. Някои от френските също. Харесвам автори, с които имаме общи кодове за разчитане и осмисляне на света около нас. И на претворяването му в стих. Независимо от времето, в което са живели.  От българските мога да посоча Иван Пейчев, Христо Фотев, Иван Динков, Иван Методиев, Иван Здравков.  Възхищавам им се. Поетиката ми е различна от тяхната, и слава Богу. И съм благодарна на съдбата, че ми предостави възможност да контактувам лично с част от тях.  Благодаря на Иван Здравков, великолепен лирик, който е редактор на първите ми две книги. И на всички поети, чиито книги съм изчела или превела през годините, защото са ми дали много или са ми показали какво не е поезия и как не бива да се пише.

Коя е книгата, която препрочиташ?

Различна е. Зависи от емоционалното ми състояние в дадения момент, от търсенията ми.

Какво ти дава срещата с публиката?

Обмен на енергия,  зареждане, което се осъществява, когато очите ми срещнат очите на присъстващите в залата и видя в тях съпричастност, разбиране, благодарност, споделеност, а понякога и сълза. А това от своя страна ми помита  колебанията, които ме завладяват понякога, че писането на поезия е ненужно занимание, което обслужва само егото на пишещия  и ме кара да изпитвам още по-голям респект и отговорност към  словото, към поезията.

Какво искаш да оставиш след себе си?

Споменът, че съм изживяла живота си като достоен  човек и поне двадесетина стихотворения, които да не се нуждаят от „виза“, когато пътуват през времената,  когато няма да ме има.