Д-р Майя Праматарова е театровед, драматург, хоноруван преподавател в редица университети, съставител на книги и алманаси. Автор е на пиесите: „Не минавай по моста“, поставена в „Театър на Четвърта улица“ – сцена на авторитетния New York Theatre Workshop, „Убийте тази жена!“ и „Револверът“, които са представяни в Белгия, България, Русия, Канада и САЩ, както и „Бяло върху бяло“, посветена на поетесата Емили Дикинсън, представяна в Ню Йорк, Русенския драматичен театър „Сава Огнянов“, София и Москва, и моноспектакъла „Анна. Допълнена реалност. Репетиция“ с представления в София през ноември 2022 и март 2023. 

Автор е на монографии, статии и радио рубрики върху проблемите на драмата и театъра, превежда драматургични текстове. От края на 2022 г. Майя Праматарова е член на екипа на платформата „Театър +“ на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов“. Преди срещата-разговор на 6-ти юни в клуба на Читалище.то, която ще бъде посветена на украинския театрален авангард, поискахме да научим от самата нея повече за събитието и връзката ѝ с театъра.

Какъв беше първият ти досег с театъра и какво те подтикна по-късно да се ориентираш  професионално към него?

Ранните ми спомени са свързани с Музикалния театър. Надигах се на пръсти, за да изглеждам по-голяма и да ме пуснат разпоредителките. След години си дадох сметка, че съм влизала в театъра, в който десетина години е работил режисьорът Хрисан Цанков, проводник на модернизма в България. В Музикалния театър работеше като лекар приятелка на майка и това бе допълнителна възможност да надникна в задкулисието.

Гледах спектаклите на Младежкия театър, Народния театър, Театър „199“, „Арабеск“, но идеята да се занимавам професионално с театър дойде през драматургията. Като студентка написах курсова работа за Булгаков, после за Вампилов… След доста години имах шанса да преведа техни пиеси. Неотдавна работих като драматург върху постановката на Николай Полякова „Майстора и Маргарита“ по Булгаков (Младежки театър). Когато си дълго в професията, се формират такива концентрични кръгове във времето, които ти позволяват задълбочено да навлизаш в нечия поетика.

Кои личности смяташ, че са повлияли най-силно на формирането на театралния ти вкус?

Юлия Огнянова, с нейното чувство за свобода и уникален театрален метод, e много важен човек в моя живот. Неколцина от най-добрите съвременни български режисьори са нейни ученици. Неотдавна отбелязахме 100-годишнината й и това бе повод да се върнем към делото й.

Чехов заема важно място в живота ми. В различни страни съм представяла лекционния си курс: „Една пиеса като пътеводител в Театъра на XX век. „Три сестри“ на Чехов“. Години наред съм част от екипи, които работят върху Чехови пиеси. Незабравимо време бе за мен участието като драматург в Чеховата програма на Театрална работилница „Сфумато“ с Иван Добчев („Вуйчо Ваньо“) и Маргарита Младенова („Три сестри“). Имах шанса да проследя репетициите на Кама Гинкас върху „Цигулката на Ротшилд“ в Москва (ТЮЗ), а в Ню Йорк да работя върху текстове на Чехов с режисьора Адолф Шапирo („Chekhov. Post Scriptum“).

Имаш ли любим автор или произведение, които все още не са поставяни в театъра, а ти би искала да ги видиш в сценична интерпретация?

Много автори са извън обсега на репертоара на българския театър. Сред тях е и Сюзън-Лори Паркс. Силно впечатление ми направи пиесата й „Венера“. Действието започва в Южна Африка, за да продължи в Европа и да изследва колкото конкретен живот, толкова и нашия несъвършен начин на прочита на историята.

Имам силен интерес към процеса на трансформация на прозата в драматургичен текст, още от времето, когато писах дипломната си работа. А този сезон, в рамките на пилотната програма „Театър +“, на камерната сцена на Народния театър работих с режисьори от платформата върху няколко прозаични текста и тепърва се надявам да продължим този процес.

Кое би откроила като важно за теб лично в работата с/на един режисьор?

Доверието е важен компонент при работата с режисьора. Процесът е дълъг, преминава през много фази и е невъзможен без доверие. Добра предпоставка за съвместна работа е чувството за хумор. Когато даден режисьор поставя мой авторски текст, аз съм преизпълнена с любопитство и на моменти с радост откривам нови нюанси в пиесите си. Щастлива съм, че въпреки пандемията имах нови премиери и на по-стари текстове като „Бяло върху бяло“ в Ню Йорк („Steps Theatre“), а и на най-новия ми текст „Анна. Допълнена реалност. Репетиция“ в „Credo Bonum“ с режисьор Катя Петрова, сценограф Тита Димова-Вантек и при участието на актрисата Линда Русева (проект, подкрепен от НФК). Много е важно в работата на режисьора той самият да е провокиран от текста и да го впише в контекст.

Темата на гостуването ти в Читалище.то в този момент неслучайно е свързана именно с украинския театър. И все пак не мога да не те попитам какво се случва сега с руския театър, доколкото имаш информация и косвени наблюдения?

Руският театър, в лицето на важни негови представители като Кирил Серебренников, Дмитрий Кримов, Тимофей Кулябин, продължава да съществува в различни точки на света, в това число и в България. През декември в Народния театър излезе „Нора“ по Ибсен в Народния театър. В Русия театралните процеси са затруднени по обясними причини. Спрени са платформи на фестивали, свалени са имена на колеги и цели спектакли от афишите, трансформирани се театри… Арестуват се колеги… А само преди няколко години, руският театър бе на една от най-високите точки в развитието си с изключителното си разнообразие на тенденции, фестивали и спектакли.

Представи ни съвсем накратко личностите, около които си избрала да конструираш разказа си за украинския театрален авангард, и ни подскажи какво да очакваме от срещата на 6-ти юни в Читалище.то.

Интересът ми към украинския театър е отдавнашен. Избраните режисьори са няколко повода за разговора, който ще е свободен и предполага въпроси от аудиторията. Ще тръгнем от днешния ден към миналото, от творчеството на Андрий Жолдак към времето преди век. Първото си режисьорско образование Жолдак получава в Киевския държавен институт по изкуствата, а след това завършва ГИТИС при режисьора Анатолий Василиев. Спектакли на Жолдак са гастролирали по целия свят, в това число и в България. Работил е с българските художници Кольо Карамфилов и Тита Димова-Вантек.

Ще представя и друга ярка театрална персона, тръгнала от Украйна към световните сцени — човекът-театър Роман Виктюк. Спектакълът му „Слугините“ в Театър „Сатирикон“ бе знак на промяната в живота и театъра след падането на Берлинската стена. Над 200 са представленията в портфейла му, играни в Русия, Украйна, Литва, Финландия, САЩ, Италия, Израел… Под форма на пътешествие във времето ще е разговорът за Лес Курбас. Преди около век Курбас формира режисьорската си система като разработва и своя методика за работа с актьора. Той реформира украинския театър, извежда го на европейско ниво, но, уви, постановките му се сблъскват с цензурни забрани, а той самият е обект на жестоки репресии.

Курбас, Виктюк и Жолдак са различни режисьори, важни както за украинския, така и за световния театър. Разговорът за тях е и разговор за сценичното изкуство във време на изпитания.

Очакваме ви на 6 юни (вторник) от 19:00 часа в клуба на Читалище.то на ул. „Лавеле“ № 11 (вход откъм ул. „Лом“)!  Вход свободен.

Въпросите задава: Милена Златарова

Снимка на публикацията: Анастасия Архипова